Недоизказаното в "Соларис" - въздишката на една душа

Внимание! Spoiler Alert! Ако не сте чели тая книга, първо я прочетете! Велика е! И ще ви отнеме около ден време, ако не бързате.

Не знам дали съм първият, опитващ да прави такъв тип "анализ" на творбата, до колкото може да се нарече анализ. А и не вярвам да съм първият. Но при всички положения има нещо дълбоко вълшебно и магическо в тая книга, щом е преведена на над 30 езика.

Дълбоката душевност и искреността, бликащи от действията на героите в един свят изпълнен с технологии, практицизъм и научни теории, непрестанно проверявани на повърхността на планета съвършено чужда на човешкия свят, изплитат една толкова ярка нишка на съчувствие в съзнанието ми, че просто се молех вече към края тая история да намери сили да свърши положително...

 Но останах като риба на изключен котлон - изчистена, филирана, маринована, готова и очакваща своята съдба за един катарзисен миг, който сякаш мина като подводна вълна в морето - неусетен до край, неизпитан и сякаш пропуснат. Героите си казаха какво искат да стане, намериха и начина как да го постигнат и сякаш сами не осъзнаха какво им бе дадено.

Соларис им предостави в краката възможността да изживеят живота си по най-красивия, най-прекрасния възможен начин - плътно долепени до любовта на живота си, а те намериха начин да го развалят, да блокират своето собствено дълбоко забатачено в дъното на спомените и невъзможно до тоя момент желание, и вместо да се възползват, че са хванали златната рибка, която им дава желанието на поднос още преди да са питали даже, те просто решават, че ще я опържат.

Искрено, искрено се натъжих, че не са намерили чисто човешкото решение.

Но това е само едната страна. А аз имам да разгледам още три.
Основният въпрос на учените във въпросната творба е как да намерят начин да комуникират с тая огромна жива маса, тоя един жител на Соларис. Те толкова се удивляват от външните форми, а някак си пропускат да опознаят другите аспекти, творения на това съзнание. Да, предлага се в един момент, че това също би могло да бъде вид експеримент, но чисто човешкият аспект на взаимоотношенията е нещото, което "соларистите" пренебрегват и според мен точно то е, което всъщност търсят.

Защото "Океанът" би могъл тепърва да се запознава с тези чувства. Той би могъл все още да е в свръзка със създанията, с тези копия, които е сътворил. И, бидейки толкова живи, те по нищо не отстъпват на оригинала. Аз смятам, че те не са просто биологични роботи, но откровено може и да се бъркам. Навярно това не е същата душа, въплътена в това тяло, та макар и да се държи по същия начин.

Но дори и при това положение ето го и третия важен аспект: Защо, аджеба, учените толкова се страхуваха от тея "творения"? Защо? Та нима те имаха каквато и да било задна мисъл? Та нима Океанът вече да не беше доказал, че по никакъв, абсолютно никакъв нарочен начин няма намерение дори да си отмъщава? Нима не откриха, че това е едно предметно учение? Океанът сам им даваше възможност за равни начала на разговор - такива, които да станат понятни и за двете страни. Да, не говореха с целия организъм, но бидейки аспекти, създадени от него, навярно носеха връзка с неговото съзнание. Как да разбере мравката каква работа има човекът да върши?

Ала последният аспект - този, заради който тази творба толкова силно удря, и заради който аз отчаяно се надявах на хубав завършек, смислен и сладък, е самата Любов. Не, никакви блудкавости тук. Фактите са предостатъчни: Заради любовта си един към друг (но с недобро разбирателство откъм мотивите си) главните герои в един момент напълно и всячески се стараеха да си помагат, та макар и неблагополучно.

Което ме води до основният извод на творбата - Недоизказаните реплики в този тъй прекрасен роман, а именно че:
Любовта е способна всичко да поправи. Тя действа в помощ на другите и в пълно себеотрицание. Тя е връзка, която остава отвъд времето и пространството.

Едновременно с това соларистите можеха да имат пряк контакт с разум (макар и само парченце) от живата планета. Разум, способен на разговори, подлежащ на изучаване и в общи линии напълно искрен откъм мотивите си. Златна рибка, изпълняваща желанието за интерфейс за комуникация - това, което те търсят от самото начало. Ала страхът ги победи и те решиха, че ще се бранят от нещо, което никак не им желае злото, а напротив - дори ги обича. Туй е най-дълбокият аспект на любовта - безусловността ѝ.

Това е размишлението, което открих у себе си, но не и у книгата, четейки между редовете ѝ.
Но пък неслучайно са казали, че у поезията недоизказаното често е по-съществено от казаното.