Не мож' спаси човек от самия себе си.

Често си мисля, че нещата, които преминават през този блог, не са нови, но като че ли ние често ги забравяме. С тази тема за размишления, аз просто напомням основния психологически закон, че "На човек може да му се помогне, само ако той сам пожелае тази помощ." погледнат от друга гледна точка.


Гледната точка тук няма да е конкретна случка, колкото цялостното отношение на човек към света около него. Примерите може да са какви ли не, и вероятно всеки един от нас попада под мерника на този закон, докато(!) сам не обърне внимание на собственото си отношение. Тоест, докато не анализира сам себе си, своите действия, вярвания, предразсъдъци за света и хората.

Но кое е това, което да ни накара да променим мирогледа си, да обърнем погледа навътре към себе си? Отговорът е изпадането в трудни ситуации. Забавното е, че Отговорът ни се поднася на тепсия чрез случките, които ни се случват, чрез "проблемните" ситуации в живота ни. Тоест, всяка една такава ситуация ни сблъсква с наше разбиране, наша вяра, която не е подпомагаща, не е подравнена с истинското ни същество; такова вярване, което ни затваря в една клопка, в която човек може да се върти, докато не анализира себе си и намери това вярване. С други думи:

Ключът винаги върви в комплект с кутията.

Разрешаването на въпроса винаги опира до анализ на нас самите вътрешно. Тогава ние намираме и ключалката, и вратата от кутията. Според мен това са "веригите", за които се говори в "Писмата от Христос", когато той описва как човек не може да издигне съзнанието си напредвайки през живота си - заради зловредни вярвания, които е приел за свои.

За това всички говорят за пречистване на съзнанието от негативни мисъл-форми. И Дънов, и Башар, и Инелия Бенц, и Нийл Доналд Уолш. Всички те говорят за нуждата човек да се самоизследва, да се вглъбява в себе си.

Това е причината за ползата от вътрешния *локус на контрол. Тогава, когато хората си кажат, че причината не са външните условия. Защото те не са нищо повече от отражение на вътрешния ни свят. И макар да живеем в един общ сън, в който си влияем едни на други, дори нещо от чужд сън да навлезе в нашия, отново нашата интерпретация на ситуацията е от значение за нас самите. Дали ще е положителна или не? Дали ще реагираме с усмивка или с ръка в юмрук?

Башар казва "Обстоятелствата нямат значение! Само състоянието на съзнанието ни е от значение!" (Circumstances don't matter! Only state of being matters!") Тоест ако вярваме, че нещо ще ни изиграе лоша шега - so be it! Така и ще бъде. Ако вътрешно имаме убеждението, че дори и на пръв поглед негативните случки могат да изиграят положителна роля за нас - Така и ще бъде!

Петър Дънов е казал, че по-ценно от вътрешния ни мир няма. Каквото и да се случва, винаги него да пазим.

Както Елеазар Хараш обясняваше в своята лекция "Тероризмът като предвестие за катаклизми" въпросните катаклизми идват, за да ни извадят извън тези рамки, извън тези наши негативни вярвания, за да измият калта на старите убеждения от съзнанието ни.

За да ни накарат да се замислим.

По същия начин в ежедневието на всеки един от нас по отделно има трудности, пред които се изправяме. И всяка една от тях е отлична възможност за нас да анализираме защо ни се случва, какво е убеждението, което ни я налага. За това анализирайте и се радвайте всеки път, щом имате трудност - това значи, че се движите и че отново имате шанс да прочиствате себе си от някоя негативна мисъл!

Но защо казваме, че не можем да направим това за друг?

Защото всеки път, когато опитаме да спасим друг от негова неосъзната мисъл, той няма да разбере това като помощ, а като външно вмешателство. За туй това е изключително самостоятелна задача. Ако той помоли за помощ, тогава вече имаме право нещо да кажем. Но дори и тогава разбирането на ситуацията пак остава вътрешно.

По същата причина даже и забележката често пъти не е уместна. Идвайки отвън, тя ще сработи само на повърхността на случката - чисто машинално. Човекът няма да си е взел поуката, но ще се е съобразил този път, защото някой отвън така иска.

Тогава какво ни остава, когато някой в ежедневието ни прави нещо, което според нас може да се случи по-добре?

Две неща са само:

1. Да го направим ние същото чрез пример по по-добрия начин. 
(Както е казал Дънов, ако искате да изправите у някого една грешка, първо ще я изправите у себе си. Но внимавайте дали го искате, защото ще се натоварите с чужди задачи за разрешаване и накрая вместо да изчистите него, ще намърсите и себе си.)

2. Да се помолим за този човек.
Независимо дали ни е приятен, или не. Тук можем да опрем до Христовите думи да любим враговете си. Защото в действителност ние нямаме врагове. Ние самите сме си най-големия враг, до колкото все още не сме поели за задача да се анализираме и поправяме всеки ден. Но и това сте го чували, предполагам.

Така или иначе Молитвата остава и когато човек сам се помоли за себе си, тогава той може да я използва. Това е като едно въже, което ние сме му оставили да хване. Но е негова задача да го хване. Той избира кога.

Хубав ден, хора! Успех с анализа!

Снимка: Интернет
*Локус на контрол - "термин в психологията, който се свързва с убежденията на личността относно причините за добрите или лошите резултати в нейния живот изобщо или в конкретна сфера като здраве или образование." - парче от статията в Уикипедия.