*"Животът е метафора сам на себе си"

 

Морените са идеално място за Паркур

Ходих на планина. Любимото ми място там са морените. Тези гигантски кръгли камъни, под които гърмящо се чува шума на река. Обожавам ги! Катерейки се по тях, чувствам свобода и баланс. Чувствам се жив и средоточен в момента.

Не зная дали има измислен такъв спорт, бил той състезателен или не.
Но движението върху тези скали е едно от онези неща, които дават отлична метафора за самия Живот.

Можеш да стъпваш по върховете или да навлезеш ниско долу между тях. Можеш да лазиш или да ходиш, или дори да тичаш и скачаш. Така, както се чувстваш комфортно. Както се чувстваш себе си. Свободен и неповторим във всяко свое движение.
Можеш да се качваш или да слизаш. Можеш да бързаш, главоломно препускайки през живота, а можеш и да си съвсем бавничък, разглеждайки в детайл всяко следващо кътче.

Но винаги, абсолютно винаги си в баланс на всеки следващ камък, способен веднага да смениш посоката, да избереш друга цел, да огледаш по-напред пред себе си, решавайки от къде искаш да минеш и как да продължиш. Можеш да направиш поредица от стъпки, които метафизично (в рамките на много кратък, почти незабележим период от време) да донасят равновесието за следващата стъпка по такъв начин, че да стане възможно движението.
Дори бягайки, човек е способен да има такъв баланс.

Съсредоточаването в момента, във СЕГА е толкова естествено с всяко следващо движение, с всеки скок. И само от време на време си позволяваш да вдигнеш глава от "ежедневието" (тоест това, което е най-близко около теб) и да се огледаш назад - през какво си преминал (сиреч Миналото) и напред - какво предстои (Бъдещето), за видиш маршрутите и да избереш.

Понякога някой голям камък, като голяма трудност, може да се изпречи на пътя, но той просто е там, за да покаже, че е време да смениш посоката, да го заобиколиш. А по-късно можеш да си вече на върха му, но без да си се мъчил да минеш по пряк път до там. Което показва, че най-прекият път е пътят на най-малкото съпротивление, а не най-краткият физически път. Така ще стигнеш по-безопасно и много по-бързо.

Понякога може да си прекалено близо до "проблемната ситуация" (пак същия камък) и да не виждаш какво има зад него, да не виждаш, че имаш възможности отвъд. Но те пак да са там. Просто заобиколи. Ако трябва - върни се стъпка - две назад и огледай отново.

Колкото по-високо стъпваш по камъните, толкова по-бърз можеш да си, но и толкова по-дълъг е пътят надолу. Колкото по-ниско слизаш между камъните, толкова по-малко виждаш, заобиколен от тях и си толкова по-бавен в движението. Почти спрял.

Това за мен са все метафори за различни ситуации, в които хората попадат през живота си. Дали ще са бързи и целеустремени. Дали ще са бавни, гледащи задълбочено, приближени до някоя ситуация. Едното може да е градене на кариера или поредица от екскурзии. Другото може да е работа върху научно изследване или рисуване на картина. И двете може да са с позитивен и негативен край.
Но важното е винаги да сме в баланс със себе си, вярвайки на следващата си стъпка. Защото ако Ние не вярваме в себе си, това ще си проличи още на следващата стъпка.

Хубав ден, хора! : )

*Цитатът е казван в книгата на Нийл Доналд Уолш "Разговори с Бога", но вероятно и на много други места.